Десетата годишнина от влизането ни в НАТО се превърна повече в празнично честване, отколкото в реален анализ на състоянието на нашата отбрана. От видни представители на държавата и на атлантическата идея прозвучаха призиви към Брюксел за съюзнически войски у нас, включително въоръжение и бойна техника. Както и за ескадрили от изтребители. Върнахме се към края на март и началото на април 2004 г., когато под звуците на духовите оркестри се издигаха знамена и се ронеха сълзи с награждаване на най-активните деятели.

Колкото по-бързо обаче излезем от еуфорията и от изтъкване на заслугите си, толкова по-добре. Още по-хубаво ще бъде, ако се разделим с нихилизма и чувството от времето на Варшавския договор, че каквото и да става някой ще дойде от някъде, ще стовари тука едни войски, ще разположи едни ракети и врагът да му мисли. Само че руските разузнавателни самолети си летят до въздушната ни граница. Брюксел и Вашингтон много добре знаят, че през същите тези десет години продължава мъчителният процес на придобиване на нови изтребители за българските Военновъздушни сили, но не дават и знак, че могат да ни помогнат.

Лошото е, че българските политици продължават да говорят нереалности и да не решават въпросите на собствената си армия. Нима добре въоръжената, подготвена и нахранена Българска армия не е „повече НАТО” у нас. Дано това да е имал предвид президентът и върховен главнокомандващ Въоръжените сили Росен Плевнелиев, когато изрече този призив. Не го каза, но може да си го е мислил. Ще каже ли например къде са новите изтребители, след като на 6 май миналата година, обеща до няколко месеца да има решение за закупуването им. Или и тогава беше празник, т.е. дните, когато слушаме празни обещания. Може би за това са измислени и самите празници.

Вярно е, че за десет години се научихме да говорим много мъдро на конференции. Да решаваме глобални въпроси, и ако може те да не засягат българската действителност. Дали „повече НАТО” у нас означава подобряване социалния статус на военнослужещите? Може президентът да е мислил това, но не го каза. Или като дойдат американските войски, няма да имаме нужда от български. Някой трябва, колкото се може по-скоро, да отчете факта, че след завръщането на миротворците ни от Афганистан, отпада един от най-големите стимули за постъпване в армията. Оставаме с по десетина души в Косово, Босна и Херцеговина, Грузия и един медицински екип в Мали. А трябва да попълваме войнишки длъжности. Тепърва изграждаме резерва на Въоръжените сили, който окончателно загубихме след отмяната на наборната служба.

Когато се говори по проблемите на сигурността, трябва да се знае, че 6500 военнослужещи са картотекирани, като нуждаещи се от жилища, т.е. една четвърт от армията ни е бездомна. Възможностите на държавата са за една година да настани 160 в свободни жилища и 140 във военни общежития. И толкова! В същото време има регистрирани 1105 имота с отпаднала необходимост за Министерството на отбраната, които така и не могат да се реализират по формула, която в края на краищата да е печеливша за личния състав на армията. Не е лошо тези политици, които така добре формулират своите послания, да надникнат поне в едно неремонтирано от десетки години военно общежитие. И да го сравнят с депутатските жилища, например.

Добре е, когато „придърпваме” ракетите от Западна Европа към нас, да си признаем, че „вдигаме ръце” от модернизацията на Българската армия. Т.е. оставяме без последствия политиката на системно недофинансиране на отбраната. Точно заради това не бива толкова възторжено да се тупаме в гърдите, а поне малко да сведем глава пред реалностите. Защото фактите съвсем не са за знамена и фанфари. Нашите военновъздушни и военноморски сили са далеч от изискванията на Алианса за използваемост, т.е. участие в операции извън националните предели. НАТО иска от ВВС 40 на сто използваемост, а от ВМС – 80 на сто. Българските проценти са съответно 4  и 25. Само Сухопътните войски са на 53 процента, при стандарт от 50. Изоставането, за информация на депутатите не само от този парламент, се дължи на ограничени финансови ресурси за декларираните формирования. Още по-малки са възможностите ни за продължително участие в операции без допълнително осигуряване.

Така че е най-добре политиците да слязат на земята. Да отидат например в американската част на полигон „Ново село”. След това да влязат в едно от формированията на Българската армия, а защо не и в някое военно училище, за да направят сравнение. Когато говорят за натовски стандарти, да се запитат от кога у нас не е строена нова казарма. И още нещо – нека не мислят за възможностите на отбраната и армията ни от гледна точка на русофобството и русофилството. А президентът? Да обясни по-подробно какво разбира под фразата „Повече НАТО у нас”. Все пак е върховен главнокомандващ на Въоръжените сили. А може би това ще направи генералният секретар на Алианса Расмусен при срещата си в София с него.